Салвадор Дали отново

Шарл Бодлер

Мърша

В прекрасна лятна утрин — спомни си, скъпа моя,

спомни си тая случка пак:

внезапно жалка мърша съзряхме на завоя

връз ложето от камънак.



В една цинична поза като жена продажна

лежеше тя без капка смут —

разкрачена безгрижно, от пот и лиги влажна,

с корем, от газове издут.



А слънцето над нея печеше в небосвода,

бодеше я с безброй жила —

да върне без остатък на вечната Природа

това, което е била.



И гледаше небето как скелетът оголен

цъфти като разкошен цвят.

Смрадта бе тъй ужасна и в тоя въздух болен

зави ти се внезапно свят.



Нападаха корема мухите забръмчали

там, дето в боен ред пълзят

личинки — черна каша — по дългите парцали

на гниещата мека плът.



Като вълни в морето пропадаше, растеше

и вреше шаващия куп;

би казал, оживял е — набъбваше, свистеше

и се множеше тоя труп.



Летяха странни звуци от купчината жалка:

като ветрец, като река

или като зърната в желязната веялка,

въртяна бавно на ръка.



И изведнъж… Как всичко тук избледня, застина

или бе страшен сън това —

художникът по памет завършва тъй картина,

нахвърляна едва-едва —



дойде сърдито куче и дебнеше ни — клето! —

иззад високите скали,

и чакаше да грабне и отнесе парчето,

което от костта свали…



И ти, уви, ще станеш зараза, тлен в земята,

пръстта и теб ще заличи,

ти — моя страст, мой ангел, ти — слънце за душата,

звезда на моите очи.



Да! Ти ще спиш, царице на грациите мили,

в дълбокия и тайнствен мрак,

ще плесенясва бавно под цъфнали бодили

оголения ти гръбнак.



Но щом с целувки алчни нахвърлят се — кажи ти

на червеите в твоя ров,

че аз спасих — и образ, и чувства най-честити! —

разпадналата се любов.

"Приказки за размисъл"

ОСЪЗНАВАНЕ


Ставам сутринта.

Излизам от къщи.

На тротоара има яма.

Не я виждам

и падам в нея


На следващия ден

излизам от къщи,

забравям, че на тротоара има яма,

и отново падам в нея.


На третия ден

излизам от къщи

и опитвам да си спомня,

че има яма на тротоара.

Въпреки това,

забравям

и падам в нея.


На четвъртия ден

излизам от къщи

и опитвам да си спомня за ямата на тротоара.

Спомням си

и въпреки това,

не виждам трапа и падам в него.


На петия ден

излизам от къщи.

Спомням си, че трябва да внимавам

за ямата на тротоара,

и вървя,

гледайки надолу.

Виждам я

и въпреки това

падам в нея.


На шестия ден

излизам от къщи.

Спомням си за ямата на тротоара.

Търся я с поглед,

Опитвам се да я прескоча,

но падам в нея.


На седмия ден

излизам от къщи.

Виждам ямата.

Засилвам се,

скачам,

с върха на крака си докосвам отсрещния ръб,

но не е достатъчно

и падам в нея.


На осмия ден

излизам от къщи,

виждам ямата,

засилвам се скачам,

стигам до другата страна!

Толкова съм горд от постижението,

че празнувам с радостни подскоци...

И докато подскачам,

отново падам в рова.


На деветия ден

излизам от къщи,

виждам ямата,

засилвам се,

прескачам и продължавам пътя си.


На десетия ден,

точно днес,

разбирам,

че е по-удобно да вървя...


по отсрещния тротоар.

Хорхе Букай из "Приказки за размисъл"

Хорхе Букай

Един ден Диоген ядял леща, седнал пред някаква къща.

В цяла Атина нямало по-евтино ядене от тази манджа.

С други думи, щом ядеш леща, значи съвсем си закъсал.

Минал един от министрите на императора и му рекъл:

- А, Диоген! Ако се беше научил да си по-покорен и да ласкаеш малко повече императора, нямаше да ядеш толкова леща.

Диоген спрял да яде, вдигнал поглед, взрял се в богаташа и му отвърнал:

- Бедни ми братко, ако се беше научил да ядеш малко леща, нямаше да има нужда да си покорен и да ласкаеш толкова императора.

Е.Ериксон

"всичко, което расте, има основен план и от този основен план възникват частите, като всяка част има своя период на доминиране до момента, когато всички части са възникнали, за да формират функциониращото цяло" (Ериксън 1996: 127-128).
Ериксън илюстрира тези принципи с развитието на способността за автономност. Още през първата година от живота си едно бебе може да демонстрира желание да прави нещо различно от това, което му налагат околните, но "едва към втората година то започва да изпитва върху себе си цялата критична алтернатива между това да бъде автономно създание или да бъде зависимо създание и едва тогава (а не преди) то е готово за специфично нова "среща" със средата си" - подчертава авторът. Ако възрастните съобразно нормите на съответната култура адекватно отговарят на тази готовност и дават възможност стремежът към автономност да се проявява и разгръща, детето я развива. Това обогатява характера му, ефикасността на поведението и жизнеността му.
Ериксън очертава осем основни етапа в развитието на его-идентичността на индивида от раждането до смъртта (Ериксън 1963 г.). Всеки етап е дефиниран, възниква и протича под знака на решаване на задача, свързана с развитието - например постигане на доверие към средата; постигане на относителна автономност; развиване на инициативност и пр.
Стадий


Възраст


Психосоциална криза


Силна страна

1. Орално-сензорен


Раждане - 1 година


Базово доверие - базово недоверие


Надежда

2. Мускулно-анална


1-3 г.


Автономност - срам и съмнение


Сила на волята

3. Локомоторно-генитална


3-6 г.


Инициативност - вина


Цел

4. Латентна


6-12 г.


Трудолюбие - непълноценност


Компетентност

5. Юношеска


12-19 г.


Его-идентичност - ролево смесване


Вярност

6. Ранна зрелост


20-25 г.


Интимност - изолация


Любов

7. Средна зрелост


26-64 г.


Продуктивност - застой


Грижа

8. Късна зрелост


65 г. - смърт


Его-интеграция - отчаяние


Мъдрост

Алфред Адлер

"И така, основната цел на човека, двигателят на живота му, е стремежът към превъзходство " Aлфред Адлер.
Механизмът е следният - малкото дете е твърде зависимо от възрастните, което поражда у него чувство за малоценност. За да се пребори с него, да го компенсира с нещо, то развива у себе си един стремеж към развитие - стремеж към агресивност; стремеж към власт; стремеж към превъзходство. Целият му по-нататъшен живот и развитие са под знака на този стремеж.

Двигателят на човешкото развитие всъщност се крие в стремежа за компенсиране на чувството за малоценност. Ето какво казва Адлер: "Преди всичко то (детето - М.В.) се намира постоянно под влияние на чувството за малоценност и произтичащия от него стремеж към власт. Човекът е извънредно добра почва за малоценностни чувства от всякакъв вид. Едва в момента, в който се появи чувство за малоценност, всъщност започва процесът на неговия душевен живот, безпокойството, което търси баланс, което изисква сигурност и пълноценност, за да може да се наслаждава на живот в спокойствие и радост" (Адлер 1995б: 170).

"Трънчето, което са ви забили в ранното детство, никога няма да излезе" - смята той (Адлер 1995б: 83).